Този път няма да говоря. Повече ще мълча. И няма да знам всичко. Всъщност нищо няма да знам. Няма да питам. Няма да се меся. Ще оставя всичко да минава кротко покрай мен без да се опитвам да го контролирам. А после с полу-задоволство, полу-страх ше се радвам как всичко се разпада.
Отказвам да поддържам формата на нещо, което явно е извън силите ми.
Не знам сама ли се поставих на тази позиция или някой ми я наложи. Не че има значение. Отдавна съм стена. Дебела язовирна стена, която с всеки изминал ден се напуква повече и повече. Фини, невидими пукнатини, които постепенно стават по-големи и по-големи, а стената по-слаба и по-слаба.
Искам да се оставя на силата на водата да ме помете. С грозно удоволствие ще й позволя да залее всички по пътя си. Ще гледам как жадно се борят за глътка въздух, как търсят нещо за което да се хванат. После ще затворя очи и ще оставя водата да отнесе каквото е останало от мен.
А вие можете да си вдигнете нова стена. За нея се постарайте повече, да не се окаже че един потоп не ви е научил на нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар